На 6 януари 2009 доставките на природен газ от Русия през Украйна бяха спрени. На 7 януари Министърът на икономиката и енергетиката издаде заповед, с която въведе ограничителен режим на снабдяване с природен газ на територията на цялата страна.

 

В резултат от спирането на подаването на природен газ огромен брой предприятия бяха принудени да спрат производствата си, което по различни оценки към 14 януари им струва общо между 110 и 600 милиона лева. Това са огромни вреди, които поради своя характер не могат да бъдат компенсирани по друг начин, освен с изплащането на обезщетения от тези, които носят отговорност за тях. Отговорите на въпроса кой носи отговорност за прекратяването на доставките на газ са два – политически и юридически. Политическият отговор със сигурност ще бъде обект на много други коментари на различни специалисти и неспециалисти. Единственото, което ми се иска да се надявам е, че този път специалистите ще бъдат повече, а отговорите ще бъдат по-малко от броя на изказалите се по темата.

 

От юридическа гледна точка ситуацията е най-общо следната:

 

Според една от общите разпоредби в Закона за енергетиката (чл. 69) енергийните предприятия са длъжни да обезпечат „… сигурността на снабдяването, непрекъснатостта и качеството на електрическата и топлинната енергия и природния газ …”. Засегнатите от спирането на доставките на природен газ могат да бъдат разделени в две основни групи – битови и промишлени.

 

Битовите потребители са засегнати или биха могли да бъдат засегнати от спирането на газта основно по две линии – чрез намаляването на отоплението в домовете и офисите им и/или чрез евентуалното въвеждане на ограничения или практическите прекъсвания в доставката на електроенергия, когато това се дължи пряко или косвено на липсата на газ. Правата на битовите потребители на топлинна или електроенергия би следвало да бъдат гарантирани от Министъра на икономиката и енергетиката, който осъществява контрол по спазването на подзаконовите нормативни актове, които задължават производителите на топлинна и електрическа енергия да поддържат резерви от горива, с които да се постигне „гарантиране на сигурно и качествено задоволяване на потребностите от електрическа и топлинна енергия на обществото при временни затруднения на доставката на горива” (Наредба № 11 от 10.VІ.2004 г. за резерви от горива). Доколко това се случва на практика, предстои да видим. Ако се окаже, че не се случва, битовите потребители, включително и тези, които директно ползват газ за битови цели, ще могат да търсят договорна отговорност от преките си доставчици на топлинна и електроенергия в съответствие с клаузите на подписаните потребителски договори. Според мене си струва да се помисли и дали с евентуалното бездействие на контролните си органи държавата не е допуснала предвидените в закона гаранции за задоволяване на основни жизнени потребности на гражданите да не са налице.

 

Засегнатите промишлени потребители в голямата си част са преки потребители на газ, поради което не се ползват от защитата, която Наредба № 11 предоставя на битовите потребители на топло- и електроенергия, поради което търсенето на вреди от държавата на това основание би било невъзможно дори и на теория. Те би трябвало да потърсят обезщетение от непосредствения си доставчик на природен газ, като такава отговорност могат да търсят не само крайните потребители, но и всички оператори от веригата, по която газът достига от производителя до крайния потребител, всеки един въз основа на договора с непосредствения си доставчик. В различните хипотези такива права биха имали обществения доставчик, обществените снабдители, крайните снабдители, газоразпределителните дружества и търговците на природен газ. При търсенето на такава отговорност трябва да се вземат предвид както условията на самия договор за доставка, така и евентуалната приложимост на посочената по-горе заповед на Министъра на икономиката и енергетиката, с която се въвежда ограничителен режим на снабдяване с природен газ за територията на цялата страна.

 

Условията на конкретните договори между операторите на пазара на природен газ са различни и предвиждат различни хипотези на неизпълнение и свързаните с това неустойки, поради което не могат да бъдат коментирани общо, затова в случая ще се огранича само с коментар на приложимостта и конкретното прилагане на придобилата популярност Наредба № 10 от 9.VІ.2004 г. за реда за въвеждане на ограничителен режим, временно прекъсване или ограничаване на производството или снабдяването с електрическа енергия, топлинна енергия и природен газ. Следва да се има предвид, че тази наредба и издадените въз основа на нея административни актове се прилагат пряко само към правоотношения, които са обект на регулация и контрол от страна на българското министерство на икономиката и енергетиката. По отношение на правоотношения извън този кръг значение би могло да има само въвеждането на ограничителен режим като юридически факт и то дотолкова доколкото има връзка с конкретния спор.

 

Най-общо казано Наредба № 10 определя случаите, в които може да се наложи ограничение в ползването на енергия с цел максимално разумното разпределение на ограничен ресурс. На практика тази наредба дава право на държавата да се намесва в частноправни отношения с цел запазването на обществения интерес. Поради изключителността и сериозните последствия от упражняването на това правомощие, Законът за енергетиката изрично ограничава случаите, в които предвидения в Наредба № 10 механизъм може да бъде задействан. Това може да стане единствено когато недостигът на ресурс се дължи на непреодолима сила, аварии, дълготраен недостиг на мощности и енергоносители и военни или терористични действия, т.е. обстоятелства извън контрола на страните по договорите за доставка на съответния вид енергия. Заповедта на Министъра на икономиката и енергетиката от 7 януари се позовава на първото от посочените основания – непреодолима сила. Следователно, за да бъде тази заповед законосъобразна, би трябвало спирането на газа да се дължи на непреодолима сила. Този въпрос е изключително важен, тъй като с намесата си в частноправните отношение между операторите и потребителите на газовия пазар държавата, в лицето на министъра на икономиката и енергетиката, неминуемо става фактор и в споровете по разпределението на отговорността за вредите, понесени от всеки един от тези оператори и потребители.

 

Според общоприетата правна дефиниция за непреодолима сила това е непредвидимо и непредотвратимо събитие от случаен характер. По мое мнение има немалко аргументи в подкрепа на твърдението, че спирането на доставките на природен газ от страна на ГАЗПРОМ на 6 януари не отговаря на нито един от критериите, които биха го определили като непреодолима сила. Любопитен правен момент добавя тук и българската арбитражна практика (решение по ВАД № 124-2002 – АС при БТПП), съгласно която при родово определени задължения (като тези за доставката на енергия и енергоносители), според която по силата на правния принцип „родът не погива”, приложението на института на непреодолимата сила е силно ограничено. Ако се проследи хронологията на събитията от последните няколко години, ще се установи, че това не е първото събитие от подобен характер и че то е резултат от действията на страните по един конфликт, за който държавните органи, които формират политиката на България в тази област, са били в течение или поне би трябвало да бъдат. От тази гледна точка развитието на събитията едва ли би могло да бъде характеризирано като случайност именно от министъра на икономиката и енергетиката. Още повече, че спирането на доставките на природен газ се дължи на абсолютно съзнателни и публично мотивирани действия от страна на ГАЗПРОМ. Що се отнася до непредотвратимостта, ако презюмираме наличие на очакваната от държавните органи компетентност, за да бъде оценен ефекта от спирането на газа като непредотвратим, следва да се изследва въпроса доколко състоянието на енергийна зависимост на България от един доставчик на природен газ е било неизбежно, както и дали на базата на информацията, с която е разполагало, правителството е взело всички възможни мерки за предотвратяване на кризата или поне за ограничаване на ефекта от нея, като се има предвид, че още в края на миналата година в пресата се появи информация за евентуално спиране на доставките на природен газ от Русия. Познанията, необходими за да се отговори на тези въпроси са извън пределите на правото, но при всички случаи той би бил основната тема при евентуално обжалване на заповедта на министъра на икономиката и енергетиката за въвеждане на ограничителен режим на доставките на природен газ или при търсенето на обезщетение от държавата за причинените от евентуално незаконосъобразното въвеждане на такъв режим. Ако по повод на такова обжалване или иск съдът прецени въз основа на професионални заключения на вещи лица, че заповедта на министъра е незаконосъобразна, може да се окаже, че отговорността за причинените на предприятията и потребителите вреди се носи в голяма степен от държавата, доколкото неоправданата й намеса в гражданските отношения е станала причина за нередовното снабдяване с газ. Тук трябва да се има предвид, че дори и впоследствие да бъде обявена за незаконосъобразна, преди изпълнението й да е бъде спряно или да е бъде изрично отменена от съда, въпросната заповед е задължителна за адресатите си – операторите на преносната и разпределителните мрежи. По този начин всеки един от доставчиците на природен газ, към когото има предявени претенции от страна на неговите клиенти, може да „оправдае” намалените или спрени доставки със заповедта на министъра на икономиката и енергетиката, независимо от обстоятелството, че дори и такава заповед да не беше издавана, доставките до крайните потребители най-вероятно пак щяха да бъдат спрени или намалени. Разбира се за всякакви ограничения в газоподаването, които надвишават определените със заповедта на министъра, този аргумент би бил неприложим и обезщетенията следва да се определят по предвидения в закона и съответните договори начин. В тази връзка – ако договорът ни с Русия за доставка на газ е поне наполовина толкова лош, колкото твърдят някои от тези, които са го виждали, може би си струва да се помисли дали съзнателното прекратяване на доставките от страна на ГАЗПРОМ не е съществено нарушение на този договор и като такова да е достатъчно основание за развалянето му.

 

Всичко казано по-горе би било един добър вариант за търсене на обезщетение, ако нямаше един сериозен недостатък – държавата плаща с парите на данъкоплатците, а отговорността, която може да потърси от служителите си, които са пряко отговорни за причинените вреди е силно ограничена. И все пак, ако искаме администрацията да си върши работата и то по най-добрия възможен начин, тя трябва да бъде принудена да го прави. В крайна сметка на фона на парите по европейските фондове, които губим, а ако нещата не се променят – и ще продължаваме да губим поради липса на административен капацитет, изплащането на обезщетения за загубите от газовата криза вероятно ще бъдат по-малкото зло, особено ако имат и мотивиращ ефект.

 

Петър Таков